Когато снимам, го правя за себе си. През годините съм наричал този процес по различни начини – хоби, страст, бягство, предизвикателство, убежище, приключение. Днес единствената дума, която свързвам с фотографията, е любов.

Снимките ми нямат за цел да отправят послание, да търсят истини или да правят впечатление. Те са просто частици от реалността, която виждам и усещам. Когато ги споделям със зрителя, се надявам единствено да успея да го накарам да спре за миг и да прекрачи прага на кадъра. И там да открие собствената си реалност, своите асоциации и емоции. Не е задължително, но винаги е приятно, когато това се случи. Дали този подход ми е пречил да работя с клиенти – никога, винаги е само помагал.

Обичам черно-бялата фотография. Днес за мнозина е важно да знаят защо, но за мен – не. Тя е просто вътрешна необходимост, част от мен, опит за поглед отвъд повърхността. Доскоро се определях като пейзажен фотограф. До момента, в който осъзнах, че определенията и етикетите са безсмислени. Предпочитам да бъда един от онези любители, за които говори Алфред Стиглиц: „Както подсказва и самото име, любителят е човек, който твори от любов.“